Хан “Хаджи Николи” - история

   Хан “Хаджи Николи" във Велико Търново е ценен образец на монументалната обществена архитектура от късния период на българското Възраждане. Като такъв, той е обявен за народна старина и архитектурен паметник на културата от национално значение. Ханът "Хаджи Николи" е емблематичен и сантиментално обвързан с историята и жителите на старата столица.

   Хан “Хаджи Николи” е построен през 1858–1862 година от гениалния самороден строителен талант Никола Фичев (уста Кольо Фичето) за богатия търговец Никола Минчев (хаджи Николи х. Димов Минчоолу). Значим е и поради факта, че е единственият оцелял през годините от всичките ханове, построени в града, които към 1877 са наброявали около 70.

   Хаджи Николи х. Димов е роден през 1826 г. в богат търновски търговски род. Баща му хаджи Димо търгувал с кожухарска стока. Младият Никола отделил също много време за борба срещу гръцките владици. През 1846 г. се оженва за дъщерята на хаджи Минчо х. Цачев, след чиято смърт през 1855 г. наследява цялото му имущество. Опасявайки се от преследване заради борбата му срещу гърцизма, заминава със семейството си за Цариград, където престоява 23 години. Въпреки сполетелите го нещастия (за кратко време умират последователно първата му жена и шестте му деца, а в 1865 г. умира от холера и втората му жена), Николи Д. Минчоолу не спира нито търговията, нито участието си в църковно-народните борби, за чиито успешен изход е похарчил повече от 500 000 лв. наличен капитал. Като зет на хаджи Минчо Хаджицачев, със свои и негови капитали и в съдружие със свои другари той отваря шест търговски кантори в Търново, Русе, Букурещ, Виена, Одеса и Цариград. За ревността на този родолюбец красноречиво говори следният факт: веднъж в търговската му кантора в Търново го посетил секретарят на Митрополията Мегавулис. С него Николи Димов провежда разговор за българските училища и за гръцките владици. Спорът се разгорещил и завършил с побой над гърка, след което хаджи Николи отворил касата си, пълна със злато и се заклел, че всичко ще даде, но гръцки владици в Търново няма да има. И остава верен на клетвата си, макар че много по-късно умира в крайна бедност. 

   Обикновено майсторите-занаятчии от един и същ бранш отваряли своите дюкяни или ханове на определени места в града и по такъв начин оформяли своеобразни центрове, улици и чаршии. По-голяма част от занаятчиите работели в хановете, които получавали името на съответния занаят и еснафа, който работел в него: абаджийски, терзийски, кожухарски или името на собственика си, а понякога и името на търговските пътници, които отсядали в него. Освен за нощуване те служели още и за работилници, и за складове за суровина и материали, както и на готовата занаятчийска стока. По-известни от тях били: Стамболовият, Хаджи Давидовият, ханът на Йоноолу, ханът на Великоолу, Батак хан, Текирзалийският хан, ханът на Хаджи Никола, Дряновският хан, ханът на Пановчето, Върбановият хан, ханът на Бяла Бона, Абаджийският хан, Кожухарският хан, Чифутският хан, Арнаутският хан и др. Към някои от хановете имало и гостилници. В някои от хановете работели по няколко еснафа. Така например в Бешкатлията хан, който бил на 5 етажа, работели абаджии, кожухари и чохаджии, в Текирдаалийския хан работели абаджии, кожухари и тенекеджии. Подробно описание на търновски хан срещаме у Константин Иречек: “Най-добрият хан е този, в който преди четвърт столетие е отседнал Барт. Той е прилепен към склоновете на скалата. Към улицата е обърната механата с няколко дюкяна. Вътре, на тесен двор, отсядат колите... Зад двора се намират простички дървени стаички за пътници, сиромашко легло, но без гадове, крива маса, на която се намира просто селско огледалце, тенекиен свещник, зелено ракиено шише за вода, полуразбит стол, бакърен леген и кука за окачване на дрехи.”

   Почти всеки хан имал и кафене. По-известни били кафенетата на Дряновския хан и това на Кръстьо Момчев. Последното било на два етажа – в долния имало терзийски манифактурен магазин, зад него мазе, а на горния кафене. По-късно в него били устройвани концерти от чешки и италиански музиканти. То било известно в града и с това, че там се коментирали всички новини и оттогава е останала популярната приказка: “Ново-вету, на Момчуолу в кафенето.”

    Другите обществени сгради – училищата, също допринасят за българския характер на града. Със средства на всички еснафи през 1843 г. е построена първата училищна сграда при църквата “Св. Никола”; след опожаряването и през 1849 г. хаджи Минчо х. Цачев я възобновява изцяло със свои средства. Центърът на всяка българска махала е оформен от големите и хубави църкви, дело на майстор Колю Фичето. Със средства на богатия кожухарски еснаф и с труда на майстори, калфи и чираци през 1844 г. Колю Фичето издига една от най-хубавите си църкви в града “Св. Богородица”. През 1872 г. този самоук архитект и строител издига църквата “Св. Константин”; със свои средства и труд табашкият еснаф изгражда висок ограден зид на историческата средновековна църква “Св. Димитър Солунски”, а по-късно прави и покривът и; с труда на населението и средства на еснафите са построени и другите църкви: “Св. Спас” 1863 г., “Св. Атанас” 1861 г. също дело на Колю Фичето; с помощта на еснафите са възобновени манастирите Преображенски, Капиновски, Плаковски. В града се разгръща трескаво строителство. Строежът на българските къщи започва на запад от Конака и продължава по склона на Картал баир.  

   Създадената през Възраждането архитектура в Търново била жизнерадостна и дръзка като самата епоха. Неповторимата природна красота и силно насеченият терен, както и икономическото развитие, налагат своя отпечатък върху неподражаемата архитектура на старопрестолния град. Това своеобразно съчетание е създало и Възрожденско Търново, което и до днес буди възторг у всеки посетител. За съжаление честите пожари са унищожавали цели квартали. Така само за един период от 50 години са станали шест големи пожара, които са ни лишили завинаги от много архитектурни паметници. Все пак и това, което е останало до днес – няколко култови сгради, е неопровержимо свидетелство за висотата на творческия гений на българския строител от тази епоха. 

   Сградата на хана на Хаджи Николи е част от плътен градски силует, разположена на стръмен и с малка дълбочина терен. Обемно пространствената структура е решена със стъпаловидно оформени обеми, ажурно третирани фасади, характерни архитектурни мотиви с конкавни профили на корнизите, парапетите и каменния им цокъл, елиптична линия на сводовете и арките. Тесен надлъжен двор се огражда от три страни: от североизток – двуетажно крило с приземие; от югоизток – едноетажно крило с приземие; от югозапад – приземно ниво с магазини към улицата и проход към двора. Плановата схема се състои от самостоятелни помещения по етажите, които през годините са били складове за стока и работилници. На първо ниво към улицата има дюкяни, които се ползват по предназначение и до днес. Конструкцията е масивен градеж от тухли, естествен камък и желязо. Стените са носещи, изградени от ломен и грубо обработен камък, а подовете - от масивни плоски тухлени засводявания. При колонарните коридори хоризонталните сили се поемат от обтегачи с квадратно сечение.

   До сега Ханът е претърпял няколко промени. През 1929 г. се засяга югозападното крило, за да се прокара улица с габарит по плана от 1907 г. и построи старата поща. Демонтираните каменни колони са били апликирани към стената на магазините. Изграден бил каменен надзид с елиптични слепи арки и дървена стряха, а магазините били приспособени за гаражи. В някои от помещенията сводовете са били закрити, а на подовете било поставено дюшеме предвид използването им за бекярски жилища. През 1967-69 година е направена частична реставрация от архитект Стефан Пенков. До 1987 г. Ханът е отворен за посетители като етнографски музей, след което е предоставен на национален музей на архитектурата, а дюкяните на АЕК „Самоводска чаршия”. През 1992 година е реституиран и предаден на наследниците на Хаджи Никола Минчев.

   През април 2006 година „Бул Бек” ООД закупува Хана и по желание на новия собственик Едмънд Бек, през септември 2006 година започва реставрацията и съвременната му адаптация. Преди възстановяването в основната сграда липсват части от мазилките, има критични пукнатини по сводовете и дупки в стените, липсват олуци и водосточни тръби, каменните колони са ерозирали и някои имат конструктивни пукнатини, по корнизите и каменната настилка има ерозия, дворът е изоставен. Комплексът е силно наводнен откъм северната страна, изградена върху скала. Покривът е негоден. При възстановяването на хана автентичната фасада и обем са изцяло запазени и съхранени. Създадени са обслужващи помещения и кухня в съседна сграда, като е изграден пробив в общата стена. В същата сграда е разположена инсталация за отопление, вентилация и климатизация. Подменена е изцяло покривната конструкция, като за припокриване са използвани автентични старобългарски керемиди. Колоните са консервирани, арките - конструктивно укрепени. В интериора са използвани естествени материали – дъбов паркет, италианска подова керамика, дървена дограма, врати и мебели от масивно дърво.  

   Понастоящем, след продължилата над четири години и половина реставрация, Ханът "Хаджи Николи" се радва на нов живот и посреща всички свои посетители като своеобразен културен център и комплекс от кафене, ресторант, вино бар, лятна градина и изложбени зали с музейни експозиции и картинна галерия.